Изказване на Иван Костов по време на Кръглата маса “Сигурността на Балкните” на 4.10.2004Уважаеми дами и господа, драги организатори и гости,Моята тема е “Крахът на балканските етнически модели”. Давам си сметка, че използвам много подвеждащото и неточно понятие “балкански етнически модел”, но го правя първо, защото то е популярно и кратко и второ, защото има смислово значение за нашето общество, тъй като това понятие “балкански етнически модели” разширява митологемата “български етнически модел” и има непосредствена смислова връзка с него. Тази начална неточност налага следните уточнения на темата.Първо, ще имам предвид не етнически, а етно-политически практики. Второ, самото отпращане към политически практики също не е прецизно, защото елементът на дискреция на държавни или на политически институции по тази тема е бил винаги твърде ограничен в балканските страни. По-точно е да се говори за инситуционален капацитет за приложението на зконите и нормаитвите и за съществуващите традиции в различните страни. Трето, по отношение на малцинствените групи с различна от мнозинството религиозна принадлежност – т.е. не става въпрос само за междуетнически отношения. Четвърто, самото прилагателно “балкански” също е малко подвеждащо. Разглеждам темата само в балканските страни, кандидатстващи за членство в Европейския съюз. Приемам, че практиката в Гърция отговаря на европейската, въпреки че допускам, че няйкой може да оспори и това. По този начин точната дефиниция на темата е “Модели на нормативни решения и практики спрямо и над националните малцинства, другите малцинствени групи и културно обособени общности в страните, кандидатстващи за членство в Европейския съюз.” В различните балкански страни има различни нормативни решения, различни практики, култура на институциите и традиции и в този смисъл може да се говори за различни модели.Защо “крах”? Но ще продължа да изпозвам “крах” като понятие след това уточнение, като означение на тази дълга дефиниция. Защо “крах на балканските етнически модели”? На пръв поглед изглежда ясно защо е крах, ако погледнем как в Западните Балкани и в бивша Югославия се премина през войни, включително граждански, през насилие, упражнено във всички посоки, от различни малцинствени или други групи, как протече разпадането на бивша Югославия. Но тъй като темата не е свързана само със Западните Балкани, а тук влизат и България, и Румъния, и Турция, трябва да кажем, че крахът се изрази в по-общи явления. Всички страни на Балканите трябваше да приемат два ключови международни документа. Единият е Спогодбата на Организацията на обединените нации за граждански и политически права, а вторият е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа. В този смисъл националните решения и практики се оказаха несъвместими или несъответстващи на тази приета в Европа международна рамка. Всички модели преживяха този сблъсък с по-развитата нормативна уредба и с другия начин на решаване на въпроса за статута на малцинствени групи с различна културна принадлежност. От тази гледна точка, ако дори проследим процеса, при който различните държави са възприели това законодателство, в смисъл са ратифицирали и започнали да прилагат тези два международни документа, ние ще видим различна практика. Дори към днешния момент например практиката е различна. В това отношение едни страни са приели и двата пакта, други са ги приели и са адаптирали своето национално законодателство или са започнали да адаптират своето национално законодателсво към тях, а трети са ги приели, но с уговорки или не са приели всички тези документи. Пример за неприемане на документи е Република Турция, която още не се е присъединила към Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, ратифицирала е Спогодбата на ООН за граждански и политически права, но е възприела съществено ограничение, засягащо чл. 27 на тази спогодба, в резултат на което различни етнически, религиозни и езикови групи имат съществени ограничения да практикуват и да възпроизвеждат собствената си културна идентичност. Но и другите страни се намират в различни етапи на този път. Дори тези, които са възприели всички документи не рядко, а по-скоро много често нямат административния капацитет да ги прилагат или тепърва създават административен капацитет и преживяват, в съответствие с това, значителни трансформации на междуетническите и междукултурни отношения. Защото на балканите всички държави са мултиетнически, а от обстоятелството, че всички държави са мултиетнически произтича и необходимостта да бъдат поставени и решавани тези проблеми и то съобразно стандартите, за които говорих.Ще се опитам да фокусирам вниманието преди всичко върху сърцевината на проблема. Не претендирам да съм напълно изчерпателен или докрай точен в термините, с които ще боравя, тъй като не мога да го направя така, както го направих например с темата. Но едно дълго историческо досие за решаване на тези проблеми, което все още слага отпечатък върху заварените етнически модели, до голяма степен третира защитата на колективни права и началото на тази колективна защита на колективни права е Версайско–Вашингтонската система на международни договори, която се установи след Първата световна война. На практика оттогава датират решенията и практиките, които обаче не доведоха до реализирането на правата на лицата от малцинствен произход. Но те се превърнаха в предтекст да се инструментализират етническите общности, а това да се използва като предтекст за промяна на политическото статукво в Европа. Судетите например се превърнаха в символ на тази етнически мотивирана политика на военна агресия. Под предтекст, че не се защитават и не се спазват колективните права на немците, които живеят в Судетите, нацистката армия нахлу в Чехословакия. В този смисъл, както международната спогодба за гражданските и политически права, така и Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа трябва да се четат по различен начин – така както са написани, а именно като защита на индивидуалните права на човека, независимо от неговата културна идентичност. Независимо че този принцип, при самото си внедряване в практиката, е претърпял известна метаморфоза. Ако си спомним дори дебатите в българското Народно събрание около приемането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, ще видим, че имаше опити да се прокарва тезата за наистина индивидуални права, но тези индивидуални права да се ползват колективно. Тоест беше направен опит да се кореспондира с този принцип на защита на колективни права. Това историческо досие, което съществува в Европа и през което Европа е преминала, решавайки своя етнически модел, е много тежко и много по-дълго и изпълнено с много повече неуспешни практики в сравнение със страните от Югоизточна Европа и на Балканите. Всъщност на Балканите непрекъснато до заявения стремеж за членство в Европейския съюз всички страни по един или друг начин с моделите си са се опитвали да защитават колективни права или да не забелязват наличието на национални малцинства и да ги асимилират. Дори тези, които са защитавали колективни права, са прибягвали до ограничени дефиниции на наличието на културни общности или национални малцинства на своята територия. Така например в Албания има признати три национални малцинства – гръцко, славяно-македонско и черногорско и две културни общности – ромска и влашка. В Турция при дефинирането на тези права са изолирани три групи – гърци, арменци и евреи. Те имат определена културна самостоятелност, изразяваща се например във възможността да се преподава на чужди езици. В други страни последиците от тази ограничена дефиниция на културните общности е разбираема, тъй като те се представляват и защитават колективно, това става винаги за сметка на други. Така например в Румъния според заварения модел татарите са турци, а тези, които живеят близко до унгарското малцинство, спадат някак си към това малцинство. В този смисъл дефинициите от заварените модели, които съкращават проблема и го инструментализират за решаване, почти винаги са свързани с някакви асимилационни претенции по отношение на другите малцинствени групи, които нямат възможност да възпроизвеждат културната си идентичност. Така е навсякъде на Балканите в заварения модел. Или се прави друго – самите малцинствени общности до такава степен се разгромяват, че сред тях се намират групи, които са различни от основната етническа маса. Такъв беше например опитът в Югославия да се третира българското малцинство в Западните покрайнини като шопско. Това е правено и по отношение на хървати, и по отношение на други. Във всички случаи обаче решението кореспондира с опит за ограничена защита на колективни права и това е практика, която не издържа във времето. Ако тръгнем наистина от този принцип, който се защитава в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, а именно, че трябва да бъдат защитавани ефективно индивидуалните права на лицата от малцинствен произход, тогава се доближаваме плътно до европейски практики, които позволяват да се създадат и нормативи, и достатъчно устойчиви решения, които да позволяват да не възникват етнически конфликти или конфликти на религиозна основа.В края на краищата всичко е въпрос на уточняване на понятията в тази сфера. Когато понятията се уточнят в сферата на политиката за национална сигурност (тука искам да спомена това родово понятие, към което спадат тези въпроси), много лесно би трябвало да се ориентираме и към местата, където би трябвало да се търсят решенията. Тъй като, първо, родствеността на тези въпроси с въпросите на политиката за национална сигурност подсказва колко отговорни са тези въпроси, а след това – колко са важни за сигурността както на отделните държави, така и на обединена Европа, веднага тези въпроси се поставят и в контекста на противопоставянето на тероризма и по-точно на ислямския тероризъм, което подсказва и колко отговорни трябва да бъдем, когато търсим решения. От тази гледна точка доброто дефиниране на проблема, а аз това се опитах да направя, до голяма степен подсказва и къде трябва да бъдат търсени политическите решения. Естествено страните от Балканите, отивайки към Европейския съюз, трябва първо да създадат тази нормативна уредба, която се изисква от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и от международната спогодба на ООН за гражданските и политически права и да развият потенциал за нейното приложение. Ако това нещо стане, тогава практически се поставят и се съставят механизмите, посредством които се решават всички въпроси. Аз бих могъл да отговоря на редица въпроси, свързани с конкретните решения, такива, каквито са в момента в отделните балкански страни, които кандидатстват в Европейския съюз, но практиката наистина е различна и е трудно да се намерят други общи черти.В заключение ще кажа, че това, което е общото е, че нормативните и законовите решения във всички страни са в процес на създаване, в процес на организация. Навсякъде има в една или друга степен различни проблеми, нвсякъде има остатъци от стари практики и навсякъде в момента нещата търсят своите устойчиви решения. Блаканите са пъстра картина на противоречия между хора с различна културна принадлежност. Ако на Балканите се реши добре въпросът и ако тези решения, за които говорим, че се намират в Рамковта конвенция за защита на националните малцинства и в международната спогодба за гражданските и политически права издържат и се облеат в устойчиви практики на Балканите, съвсем очевидно е, че Европа ще е решила изключително важен въпрос за своята сигурност. Благодаря Ви за вниманието!