Лекция на Ангел Димитров на 4.10.2004

На 4.10.2004 в сътрудничество с Института за евроатлантическа сигурност се състоя конференция на Тема "Сигурността на Балканите", в която като лектори участваха изтъкнати български политици, журналисти и политолози. На страницата на фондацията ще бъдат публкувани техните лекции. Като начало предлагаме на вниманието на читателите реферата на Ангел Димитров, бивш посланик на България в Република Македония.“ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ” – ТЕРИТОРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКОТО БЕЗПОКОЙСТВОАнгел ДимитровСъвременните политически проблеми са толкова по-сложни за решаване, колкото по-дълбоки са техните исторически корени. Поставям този акцент не за да ви занимавам с миналото, а само да посоча историческия фон, върху който днешните неизвестни могат да бъдат по-точно осмислени. Както и термините с които ги означаваме. От пет години терминът “Западни Балкани” съществува за обозначаване на страните въвлечени в кървавото разпадане на Югославия, без Словения, но плюс Албания, като изоставащи в процеса на регионалната евроатлантическа интеграция и като източник на трайна нестабилност в Европа. Този неологизъм се превърна в удобна форма за изразяване, чрез географския признак, на исторически формираното отношение към Балканите като място на междунационално напрежение и остри междудържавни конфликти. Уговорката при изброяването е характерна за политическото моделиране на самото понятие. “Западни Балкани” стана знак за най-близката до Западна Европа континентална територия, пронизана от две оси на нестабилност: Белград – Прищина – Скопие - Тирана и Белград – Пале – Сараево – Загреб. Събирането на тези “пукнатини” в европейската сигурност тъкмо в Белград е логичното следствие от факта, че предизвиквайки съживяването на политически негативния образ на Балканите и на “балканизацията”, Сърбия провокира появата на термина Западни Балкани. Всъщност, Балканите са за Западния свят, от векове насам, най-енигматичната част на Европа. Дори до ХХ век цялостното отношение на Запада към региона се люшка между добронамерено – снизходителното, ако Балканите са възприемани като най-западната част на Ориента, и критично – високомерното, ако са осъзнавани като най- източния край на Европа. Но и в двата случая познанията са оставали недостатъчни, а отношението повърхностно. Обяснението за тази незаглъхваща колизия обаче не е в “претоварването” на европейския Югоизток с история, както често се подчертава; история, несъответна на ограничения опит на младите в своята модерност балкански държави и затова “непосилна” за способността им да я понесат. Културноисторическата причина за възприемането на Балканите като различни е във факта, че тъкмо те стават територия на първия траен пробив в европейската цивилизация, с всички последици от размесването на етнически, религиозни и културни пластове, а политическата: че националистическият образ на възстановяваните през ХІХ век малки, но амбициозни балкански държави е предупреждаващо притеснителен за имперски подредената Европа. До балканските войни обаче Балканите са далеч от представата за “барутното буре”.Първичната поява на този политически образ и на съпътстващия го термин “балканизация”, както и последното им модифицирано проявление, са част от противоречивото политическо наследство на ХХ век и са израз на един терминологичен парадокс. Парадоксът е във факта, че при появата и налагането в политическия речник след Първата световна война на термина “балканизация”, той няма почти нищо общо с реалните политически събития и процеси на Балканите, докато събитията от края на ХХ век му дадоха нов живот и частично реабилитираха правото му да съществува. Но не и да се възприема буквално. Подчертавам този обрат не като доказателство, че Западът вече разбира добре Балканите, а като напомняне, че традиционно подозрителният и недоверчив към западното менторство югоизточноевропеец, особено в обозначената територия, сега най-малко има основания да се чувства неразбран и онеправдан. По условие всеки термин трябва да е ясен и недвусмислен, но от семантична гледна точка той е винаги нещо повече от това което изразява. Като термин “Западни Балкани” носи неизбежен геополитически антропоморфизъм, но способността му да задейства исторически формирани стереотипи го хипертрофира и го превръща в метафора. В метафора на вътрешното безпокойство за региона, в метафора на недоверието в способността му да преодолява пълноценно проблемите, които го правят различен от европейския политически образец. Би могло да ми се възрази, че реалното отношение на Запада към Западните Балкани се съдържа в политическата практика и че терминът е по-скоро технически, дори само защото обобщава няколко качествено различни проблема. Наистина Европейският съюз, както и НАТО, ясно декларира че е отворен към страните от Западните Балкани, които го определят като свой ориентир и цел. “ ЕС преповтаря своята недвусмислена подкрепа за европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Бъдещето на Балканите е в Европейския съюз”. ( Солунската декларация, 21 юни 2003 – EU-Western Balkans Summit ). В този документ, който заслужава невъзможния тук по-обстоен анализ, особено в частта си за изискванията към потенциалните кандидати от региона, е констатиран “значителният прогрес” постигнат след срещата в Загреб (ноември 2000 г.) по отношение на “ стабилността, демокрацията и икономическото оздравяване на всички страни от Западните Балкани”, също в “регионалното сътрудничество и добросъседските отношения между тях”. При декларираната привързаност към едни и същи ценности и заявената за пръв път така категорично европейска перспектива за Западните Балкани, от спектакъла на политическата сцена лъха оптимизъм. Македонската криза сякаш не се е състояла, или поне изглежда напълно преодоляна. Как обаче стоят нещата зад кулисите, според един авторитетен, но институционално вече неангажиран наблюдател – бившият италиански премиер Джулиано Д Амато. “Балканите все още изглеждат- смята той - като избухлива смес от слаби държави, парадържави и настоящи и бъдещи протекторати, които полагат мъчителни усилия да поддържат някакви стандарти и да напредват към стабилност и европейска интеграция” ( Дневник, 14 юли 2004 г. ). Тази оценка е показателна как състоянието на Западните Балкани задвижва стария общ стереотип за региона. Макар да изглежда прекомерно критична, тя е като че ли по-близо до реалността от официалната в Солунската декларация. Ако се върнем хронологически назад по веригата въпроси, които фиксираното състояние поставя, ще видим, че част от отговорите преминават отвъд проблемите с корупцията и организираната престъпност, с пазарната икономика и състоянието на институциите, т.е. с проблемите, които подлежат на преодоляване или реформиране в кратките срокове на интеграционните усилия. Отговорите за сегашното положение на Западните Балкани неизбежно достигат до психологически и идеологически състояния и нагласи, до неизмерими, но всеобхватно действащи феномени от различните национални култури в този балкански подрегион, за чието преодоляване е необходимо не само време, но и нов тип дисциплиниращи взаимоотношения в интеграционния процес. Ще ги илюстрирам само с три примера: проблеми с национализма, проблеми с етническите модели, албански проблем. 1.Проблемите с национализма в Западните Балкани са емблематични за състоянието им на територия, в която местните национализми са агресивни, развиват се асинхронно и противоречиво, някои с голямо историческо закъснение като поява (босненски, македонски и частично албански) и като държавно осъществяване (босненски и македонски, частично хърватски и албански), в продължително политическо противоборство с доминиращия местен национализъм ( сръбският срещу български, турски, хърватски, словенски и албански ), или като формирани в по – късно време (македонски) и направлявани, и контролирани, от него (македонски и частично босненски). Проблемът е обширен и подходящ за отделна дискусия, защото националистическите кръгове продължават да оцеляват и дори да удържат доминиращите си позиции в повечето страни от Западните Балкани с характерната за тях опортюнистична тактика, сега на интеграционна мимикрия. Под маската на национализма обаче се съхранява манталитета на комунистическата политическа практика, индулгенции получава организираната пресъпност, запазват се връзките с недемократични режими и се улеснява възможното проникване на терористични структури. 2. Крахът на етническите модели, лансирани в различни периоди от Белград, е характерен за бивша Югославия и пряко влияе върху състоянието на Сърбия и Черна гора, Република Македония и Босна и Херцеговина. Провалени модели са “великосръбският” – за денационализация и сърбизация на цялото подвластно население, “братство и единство” – за контролиране на другите национализми и за създаване на югокомунистическа национална амалгама и частично моделите “босненска” и “македонска” нации. “Босненският” модел се обърна срещу сръбската доминация, но остана вътрешно нестабилен, защото е изграден не върху етническа , а върху религиозна основа. По-дълбока е кризата на “македонския “ етнически модел, защото сред съвременните македонци реално битуват няколко противоречащи помежду си представи за националната им идентичност, като знак за научната безпомощност да бъде защитена претенцията за историческа уникалност на нацията. Това е и една от причините за невъзможността на страната да излезе, вече трета година, от кризата в която се намира. 3. Проблемът на държавно разпокъсания албански етнос е централен за Западните Балкани, засяга три държави и трудно ще бъде преодолян само с инструментите на интеграционните изисквания. Той е пряко свързан с посочените по – горе други проблеми и обективно е най-голямата заплаха за регионалната стабилност и сигурност. Крайните идеи за “Велика Албания” или за “Албанска конфедерация на Балканите”(С. Бериша) са заменени с евроинтеграционно обосноваваната теза за албанско “общо пространство”(Ф.Нано), но самият стремеж за превръщане на албанския фактор в основен, при моделиране на политическото бъдеще на Западните Балкани, е зареден с регионално напрежение. Цитираната критична оценка на Д Амато за Балаканите има и еврокритично продължение. “ Досега международната общност подхождаше към Югоизточна Европа, сякаш знае “вярното решение” и просто среща някои трудности при налагането му. Този подход няма бъдеще”, смята той, опасявайки се, че продължаването му би довело “до криза на легитимността и разпространение на антизападен популизъм”. Без съмнение, балансът между взискателността на интегриращия и енергичното, но не и пасивно приобщаване към европейските норми от интегрирания, ще скъсят пътя на Западните Балкани към Европейския съюз и ще гарантират регионалната сигурност и стабилност. Посочените проблеми биха могли да бъдат смекчени най - резултатно чрез стимулиране на проекти във всички житейски сфери, водещи до разширяване на междудържавните контакти на Балканите и до поведение от ЕС, критично към доктринерния национализъм и политическите стереотипи наследени от (юго)комунистическото минало на региона. По – съществена роля при поддържането на ускорен и ритмичен ход на интеграционния процес на Западните Балкани може да има и България, ако убеди регионалните си партнъори в предимствата на собствения си изстрадан интеграционен опит, а европейските – в задълбоченото познаване на Балканите. Една по – активна България в отношението си към Западните Балкани вероятно няма да бъде еднозначно приемана, но със сигурност ще подобри темпото на собствените си интеграционни усилия и чрез своята “информационна сила” ще увеличи “експертната сила” на Европейския съюз. За да намали, споделяйки ги, неговите балкански безпокойства.

Redetext des Aussenstellenleiters am 17. September 2004

Am 17. September 2001 fand in Sofia ein Seminar in Zusammenarbeit mit der Stiftung "Demokratie" zum Thema "Die Grundzüge einer Justizreform an der Schwelle des Beitritts Bulgariens zur EU" statt. Die bulgarischen Medien berichteten breit über die Veranstaltung. Bei der Eröffnung wandte sich der Außenstellenleiter Ralf Jaksch mit folgenden Worten an die Teilnehmer:Liebe Freunde und Gäste der Stiftung "Demokratie" und der Konrad-Adenauer-Stiftung. Ich begrüße Sie ganz herzlich zu unserem Seminar.Dass Sie, liebe Gäste, an einem Freitag morgen der Einladung der Stiftung „Demokratie“ und der Konrad-Adenauer-Stiftung so zahlreich gefolgt sind, dürfte einen Grund auch darin haben, dass das Thema, das wir heute besprechen, nicht nur hochaktuell, sondern für die weitere Entwicklung Bulgariens von gerade zu existenzieller Bedeutung ist.Denn: Wenn man den Staat auf seine Kernaufgaben reduziert, so heißen diese u.a.: den Schutz der Gemeinschaft, also seiner Bürger, nach außen und nach innen. Erfüllt ein Staat diese Aufgabe nicht oder nur unzureichend, unterminiert dies das Vertrauen seiner Bürger in diesen Staat.Nun ist in diesen Tagen viel zu unseren heutigen Thema in den Zeitungen zu lesen gewesen. Eine europäische Expertenkommission hat hierzu einen Bericht geschrieben. Die Reaktionen hierauf waren sehr unterschiedlich. Einige kritisierten den Bericht, andere empfahlen ihn doch nicht beiseite zu schieben, sondern ernst zu nehmen.Ganz ohne Zweifel ist dieses Thema - die Grundzüge einer Justizreform Bulgariens - ein ganz wesentliches in Bezug auf einen Beitritt zur EU. Aber selbst wenn ein solcher Beitritt gar nicht zur Debatte stünde, bliebe dieses Thema ganz ohne Frage auf der politischen Agenda, weil kein Staat es sich auf Dauer leisten kann, dass der Bürgern der Justiz seines Staates nicht vertraut.Wenn es uns also heute gelingt, mit dieser Konferenz Wege und Möglichkeiten aufzuzeigen, wie dieses Vertrauen gestärkt werden kann, war dies der Anstrengungen alle Mal wert.Ich danke der Stiftung „Demokratie“ und ihren Mitarbeitern für ihren unermüdlichen Einsatz. Ich danke allen, die diese Konferenz ermöglicht haben. Und ich danke Ihnen für die Geduld mir zugehört zu haben.

Обръщение на ръководителя на бюрото на 17 септември

На 17 септември 2004 в София в сътрудничество с Фондация „Демокрация” се състоя семинар на тема „За по-ефективно наказателно производство в борбата срещу престъпността в България на прага на ЕС”. Проявата бе широко отразена в медиите. На нея ръководителят на бюрото на фондацията Ралф Якш се обърна към гостите със следните думи:Скъпи приятели и гости на фондация “Конрад Аденауер” и на фондация “Демокрация”. Приветствам Ви сърдечно на нашия семинар.Скъпи гости, една от причините, че в този петъчен предиобед сте се отзовали така многобройни на поканата на Фондация „Демокрация” и Фондация „Конрад Аденауер” сигурно е, че темата, която възнамеряваме да обсъдим, е не само актуална, но и от почти екзистенциално значение за бъдещето на България.Защото ако една държава се редуцира върху основната си задача, тя всъщност се изразява в опазването на сигурността на гражданите навън и навътре. Ако една държава не изпълнява тази задача или не я изпълнява достатъчно добре, това подкопава доверието на гражданите в тази държава.В последните дни във вестниците бяха публикувани много материали по нашата тема. Една комисия от експерти на Европейския съюз е написала доклад на тази тема. Реакциите на него бяха различни. Някой критикуваха доклада, други препоръчаха все пак да бъде приет насериозно.Няма съмнение, че тази тема – принципите на съдебната реформа в България – е много съществена във връзка с присъединяването към ЕС. Но дори въобще да не ставаше дума за членството на България в съюза, тази тема вън от всякакво съмнение щеше да е в политическия дневен ред, защото никоя държава не може да си позволи гражданите й трайно да нямат доверие в съдебната система.Ако днес успеем с тази конференция да набележим пътища и възможности как това доверие може да бъде укрепено, ще си е заслужавало усилията.Благодаря на Фондация „Демокрация” и нейните сътрудници за неуморната работа. Благодаря на всички, които направиха възможна тази конференция. И благодаря за търпението, с което ме изслушахте.

Redetext des Außenstellenleiters in Bankja am 31. Juli 2004

Am 31. Juli/1. August 2004 fand in Bankja bei Sofia in Zusammenarbeit mit der Stiftung "Demokratie" ein Seminar zum Thema "Ein starkes Bulgarien mit starker Kommunaler Selbstverwaltung" statt. Darauf hielt der Außenstellenleiter Ralf Jaksch ein Referat mit folgendem Wortlaut:Liebe Freunde der Konrad-Adenauer-Stiftung, es ist mir nicht nur eine sehr grosse Ehre, hier vor Ihnen sprechen zu dürfen, es ist mir auch eine grosse Freude, auch wenn ich Ihnen verspreche, mich dabei recht kurz zu halten.Denn es kann für einen Vertreter einer Stiftung, die den Namen Konrad Adenauers trägt, kaum einen besseren Anlass geben, als den, dass sich eben die politischen Vertreter aus den Kommunen treffen.Denn: Konrad Adenauer selbst hat seine politische Laufbahn als Kommunalpolitiker begonnen, erst als Stadtverordneter in seiner Vaterstadt Köln, dann von 1917 an als Bürgermeister, ehe er 1933, kurz nach der Machtergreifung der Nationalsozialisten von diesen aus dem Amte vetreiben wurde.Es war Adenauer, der obwohl nach dem Krieg zum ersten Bundeskanzler der neugegründeten Bundesrepuplik gewählt wurde und in diesem Amte auch schnell international an Ansehen gewann, es immer und immer wieder sagte: Eine gute Politik für ein Land beginnt in der Gemeinde.Adenauer betonte, so sagte er in einer Rede vor Kommunalvertretern der CDU, dass er seit jeher in der kommunalen Selbstverwaltung die sicherste Grundlage für eine gefestigte Demokratie sehe. Und er sagte in derselben Rede auch, ich zitiere „Meine Überzeugung, die ich von jeher hatte, und die sich immer mehr gefestigt hatte, ist die: dass auch die nationalen Parlamente möglichst Mitglieder haben sollten, die durch die ausgezeichntete Schule der Selbstverwaltung gegangen sind, das ist das Heilsamste.“Es ist deshalb, meiner Meinung nach, nur folgerichtig, dass eine Partei, die sich „von unten“ her aufbaut, die sich also anschickt, eine wirkliche Bürgerbewegung zu sein, sehr schnell damit beginnt, sich um ihre Vertreter in den Gemeinden zu kümmern. Denn keine Partei wird dauerhaft stark bleiben können, wenn sie das Fundament in den Gemeinden vernachlässigt.Und dass sie als neue Partei stark werden wollen und es dann auch bleiben wollen, unterstelle ich ihnen. Und ich hoffe, auch nicht ganz grundlos. Also, kurzum: Dass eine Partei, so kurz nach ihrer Gründung auch intensiv mit ihren Vertretern in den Gemeinden diskutiert, ist nicht nur gut für eine starke Partei, es ist auch gut für ein starkes Bulgarien. Konrad Adenauer jedenfalls hätte seine Freude daran gehabt.Ich bedanke mich für die Ehre, zu Ihnen sprechen zu dürfen, ich bedanke mich für Ihre Geduld, mir zugehört zu haben. Ich wünsche Ihnen gute Diskussionen und Ihnen allen viel Erfolg.Haben Sie besten Dank

Evropa ot A do Ja

Spravotschnik po evropejska integracija

Das aus dem Deutschen übersetzte Handbuch der europäischen Integration enthält ausführliche Information zu allen Aspekten der EU und ist ein sehr wertvolles Nachschlagewerk angesichts des bevorstehenden bulgarischen EU-Beitritts.

Innenpolitisches Echo auf die Terroranschläge in den USA

"Wir verurteilen bedingungslos diesen monströsen terroristischen Akt."

Die Terrorangriffe in den USA sind auch in Bulgarien, wie kaum anders zu erwarten, zum beherrschenden Thema geworden. In den Medien wird der einschlägigen Berichterstattung und Analyse viel Platz eingeräumt, der Gegenstand steht im Zentrum der Aufmerksamkeit der Politiker und der öffentlichen Meinung. Im folgenden wird kurz auf die Resonanz der besagten Ereignisse im Lande eingegangen.