Кристоф Бьор

Да подредим обществото в ерата на преустройство и глобализация

Разрешете ми една предварителна забележка – когато говорим за задачите, пред които е изправена политиката в България, трябва да отбележим, че става дума за предизвикателства, които съществуват във всички европейски държави без изключение от 1989 година насам, когато бе преодоляно разделението на Европа. Разбира се, във Франция, Испания, Полша, България, Италия, Белгия и Ггермания има специфични политически задачи, които засягат само конкретната страна. Това никой не може да отрече. Повечето от тези задачи обаче са общи за нас европейците. Всички ние днес сме част от една съдбовна общност, европейската съдбовна общност и всички ние търсим пътя, за който се надяваме, че ще ни доведе до разрешение на нашите проблеми.

Какво означава да си част от европейската съдбовна общност? С това имам предвид, че всеки един от нас днес, а още повече в бъдеще може само тогава да има тежест и да се чува неговия глас, ако всички ние застанем заедно като европейци. Това не винаги е просто. Ако обаче не се решим да демонстрираме навън нашата задружност, никой в света няма да обръща внимание на Европа. Защо обаче трябва да държим на това, други - Америка и Русия, Китай и Индия - да гледат към Европа? Отговорът ми на този въпрос е: защото имаме да предложим на света нещо уникално: разбиране за цената и достойнството на човека, такъв, какъвто той се е развил в продължение на три столетия в рамките на европейската култура и е придобил образ, който оказва своето влияние в цял свят. В този образ на човека аз съзирам нашата обща европейска идентичност, която независимо от иначе голямото многообразие на езици, традиции, исторически и културни особености ни сближава и свързва.

Антоний Гълъбов обърна много уместно внимание върху обстоятелството, че ритъмът на промените в нашето общество се ускорява. Това според мен е едно разбираемо описание на една трудност, пред която се изправяме всички ние. Никога досега скоростта на промяна на обстоятелствата не е била толкова голяма, колкото днес. Тук се проявява едно следствие от проустройството и глобализацията. Двата процеса са тясно свързани. Преустройството ускори глобализацията, както тя само някога бе резултат от глобализацията. Все повече хора губят ритъм, изпитват недостиг на сили, чувстват се премачкани, застрашени от несигурностите и промените, които определят тяхното всекидневие и които го правят все по-малко прогнозируемо.

Какво означава това развитие за оформянето на обществения ред? Как да си представим това: да оформим нашите общества предвид всекидневните промени в епохата на глобализация? Възможно ли е това изобщо? Да се установява ред, когато не се знае, какво ще стане утре. И по какви мащаби да правим това? Не изисква ли бързата социална и икономическа промяна отказ от стабилни структури?

Аз съм на съвсем различно мнение, тъй като моите наблюдения показват, че именно във времена на голяма несигурност хората търсят стабилен ред. Какво иначе би могло да даде на тяхния живот минимум прогнозируемост? Първото, което трябва да се направи, е да се каже, че глобализацията, която не е някакво ново развитие, въпреки че през последните двайсет години се ускори по начин, който трудно можем да си представим, основно е променила условията на политическото структуриране. Тъй като едно, ако не и единственото следствие от глобализацията се състои в това, че върху нашите общества въздействат все повече външни фактори, като по този начин определят и политиката в нашите страни. Финансовата криза, която изживяваме в момента, показва това по недвусмислен начин. Тя нито бе предизвикана в някоя европейска страна, ни то пък може да бъде разрешена със средствата, с които разполагаме в европейски мащаб. Преди няколко столетия това бе различно. Когато балонът на спекулациите, който се бе появил следствие на напълно необосновано надценяване на луковиците на лалета в Холандия, най-сетне се спука, много хора загубиха състоянието си. Европейските съседи на Холандия обаче можеха да останат спокойни. Те не бяха засегнати, докато повече от половината от населението на Холандия изпадна в дълбока мизерия. Днес бурята на финансовата криза засяга всички нас. В един свят на отворените граници и пазари понятието съдбовно общество придоби нови измерения.

Какво означава това за условията за създаване на нови политически възможности в нашите страни?

Първото мое заключение е, че ние сме принудени да си сътрудничим.Тук аз говоря съзнателно за принуда от сътрудничество. За много политици е трудно да приемат подобно становище, те все още смятат, че всеки може да разчита сам на себе си да разреши пробелмите. Заедно с тази принуда за сътрудничество върви ръка за ръка и нуждата от координация. Правила, не само за света на финансите, имат само тогава въздействие и тежест, когато важат за всички, които са свързани в една общност. Правила на пазара, на обществото и изобщо всички онези правила, без които не може да се подсигури едно мирно съжителство между хората и народите, имат едва тогава смисъл, когато почиват на всестранно признание. Това имам предвид, когато говоря тук за принуда от координация. Аз не искам бюрократизиране и централизиране, но без една мрежа от взаимни, всепризнати правила не може да има нито държава, нито Европейски съюз. В много области, още веднъж споменавам икономическия ред, сме все още много далеч от подобни универсални правила. Тези правила според мен трябва да са от общ характер, тъй като те нито трябва, нито могат да подменят националната политика. Те образуват нещо като рамка за това, което е в прерогативите на националната компетентност.

Трето: процесът на глобализация налага създаването на идентичност и тази идентичност трябва да се съхранява. В един свят на отворените граници нашите обществва са изложени все повече на силни чужди влияния. На тези влияния, които идват отвън и които проникват в нашите общества, не може да се противодейства. Те са цената на свободата в един свят без стени и бодлив тел. Тези външни влияния обаче не бива да доведат до едно отчуждаване на обществата. Точно от това се страхуват мнозина и изпитват страх не само в арабския свят, но и в нашите европейски общества. Почти навсякъде в Европа през последните години се създадоха малки и големи партии, които подклаждат този страх и злоупотребяват с него за свои цели. Както и да е : този страх съществува. Именно за това е толкова важно изработването на идентичност и нейното съхраняване. Това започва със собствения език и свършва с подвърждаването на собствената история – и двете неща са задача не само на училището и образованието.

Най-накрая, четвърто: процесът на глобализация принуждава към подредба на политическата стратегия. Какво имам предвид с това? Опасявам се, че националната сила, оформяща политиката във всички страни отслабва, ако поликата не дефинира ясно своите цели и не се погрижи за по-голяма съгласуваност при избора на средства. Наблюдавам във все повече европейски страни нарастваща тенденция собствените политически цели да се определят посредством отхвърлянето на политическите цели на противника, отколкото това да става посредством собствената представа за успешно обществено съжителство. Притежава ли политиката все още амбицията да построи един обществен ред и заедно с това да обоснове своята представа за изграждането на един обществен ред? Нима не се задоволяваме прекалено често с това да обещаваме подобрения, да демонизираме противника и да остъпваме пред тези които най-шумно предявяват своите претенции? Ред и смисъл в политиката не се постигат по този начин. Когато над политиката властват силни обществени групи или пък политическия противник решава какво да се предлага в несъответствие със своите опоненти, политиката доброволно подарява и остатъка от останалото и без това тясно пространство за действие, което в епохата на глобализация не само не става по-голямо, а напротив намалява.

За да онагледя това, което казвам, съм подбрал един пример от политическия живот на собствената ми страна. От много години насам в Германия се привилигироват данъчни постъпления от капиталови средства, а тези от работни постъпления се дискриминират. Политиката е искала това да бъде така и го решила по този начин – до днес. Същевремнно политиката пролива много крокодилски сълзи над покачващата се безработица, която обаче е и резултат от тази полтическа структура. Една политика обаче, коята се стреми към ред и смисъл и си е поставила за цел да се бори за благосъстояние и работа за всички, изглежда по друг начин. Тук има в национален аспект пространства за действие, които би трябвало да се използват, ако искаме да си създадем яснота относно това, което искаме да постигнем.

В политиката зависи всичко от това, каква цел се преследва. Днес е нормално въпросът относно целите да се оставя отворен. Тогава обаче не е далеч моментът когато политиката ще се разклати, т.е. ще липсва конкретна линия и яснота. Трудни коалиционни структури и свързаните с тях непременни компромиси дават своя дял, за да се замъглят границите на нещата, така че на края никой не е в състояние да каже, какъв курс е поела дадена партия. По този начин партиите стават взаимозаменяеми и губят не само доверие, но и значение.

Всеки ред в едно общество е средство към целта. Какъв е смисълът и целта на един обществен ред? Отгтовор на този въпрос трябва да дадат политическите партии, които само по тази причина са абсолтно необходими. Моят отговор на този въпрос, отговорът на член на семейството на християндемократическите партити е: да се внесе политическа свобода и социална сигурност в едно неделимо взаимоотношение в рамките на общството, основано на правов ред. Либералите виждат двете цели – осигуряването на свободатата и това на сигурността, разделени от пропаст, над която не могат да се построят мостове. Социалистите смятат че двете цели са еднакви, че се припокриват. Християндемократите търсят равновесието. Свободата и сигурността са две основни необходимости за човека, намиращи се в състояние на напрежение. Да бъдат поставени в състояние на баланс, това е според християндемократите първостепенната задача на един обществен ред.

Какъв е мащабът, според който трябва да се определи това равновесие, за да може то да стане основа на обществения ред? Мащабът както за нас, така и за либералите и социалистите е един и същ – представата за човека. Антрополгията предшества всяка една политика. Либералите и социалистите имат една различна представа за човека от нас християндемократите. Нашата представа за човека – християнският образ на човека - вижда човека определен чрез неговото неотменимо и ненакърнимо достойнство. Този образ на човека е за мен и основата на нашата европейска идентичност. От тук ние извеждаме всичко онова, което искаме да постигнем чрез политиката и всичко трябва да се равнява по него. Олицетворение на тази християнска представа за човека е идеята за правовата държава: върховенството на закона и равенството на всички пред закона.

Върховенството на закона и правото са предпоставка за всяка свобода и условие за сигурност. Съществува само свободата пред закона. И само законът дава на човек сигурност. Законът прави животът ни по-смислен и предвидим също и във времена на ускорени промени. Той ни гарантира също така свобода от набезите на онези, които са по-силни от нас. Ако приемем тези думи сериозно, то от Европа ще тръгне едно послание, което ще бъде възприето не само в нашите общества, но и по целия свят.

Между другото тези думи съдържат и смисъла на гражданският консенсус, чието унищожаване не може да оправдае никакъв партиен раздор. Раздорите са наследствена болест на десните партии. Времената днес обаче са такива, че ако десните партии се карат помежду си, за популизма се отварят широки врати. Ако допуснем това, ние предаваме нашата отговорност. А тя не се състои в това да се караме вътре в семейството, а да преодолявам огромните предизвикателства на прехода и на глобализацията в съответствие с нашите убеждения, които ние християндемократите изповядваме с оглед на един справедлив обществен ред.